„Скръбта, дошла от Бога, помага за истинско покаяние, водещо към спасение. А скръбта, която идва от света, води към смърт.“ (Второ послание към коринтяните, гл. 7, ст. 10*, по-тъмният шрифт е наш)
„И ако нашите сърца ни осъждат, то Бог е по-голям от сърцата ни и знае всичко. Възлюбени, ако нашите сърца не ни осъждат, тогава имаме смелост пред Бога, получаваме от Него това, което молим, защото спазваме Неговите заповеди и вършим, което Той одобрява.“ (Първо послание на ап. Йоан, гл. 3, ст. 20-22*)
Сигурно си забелязал, че по въпроса за вината, гузната съвест, осъждението и самоосъждението има две крайности сред хората – такива, които никога няма да признаят, че са сгрешили и такива, които се извиняват за всичко с причина или без.
Не само в света, който наблюдаваме, но и в Библията виждаме различни реакции на хора спрямо осъждението, вината, изобличението. Виждаме, че развоят в живота на човек зависи много отначина, по който той приема и разбира тези термини. Например, имаме двама души, които съгрешават, но Божието отношение спрямо тях и в последствие реакциите на двамата са коренно различни. Грехът на единия му струва живота физически – Юда Искариот се самоубива след предателството на Христос, но ап. Петър се покайва и Господ го възстановява в служба, като даже му поверява пастируването на първата църква. Защо е така? Дали Бог просто решава, че ще прости на единия, а другия ще накаже? Какво е нашето лично отношение към вината и здравословно ли е то? Дали вината ни мотивира да побързаме да излезем от калта и да се покаем или всъщност ни блокира съвсем да живеем за Бога?
Митовете на вината са свързани дълбоко с това, което вярваме за Бога и хората, както и с това, което вярваме, че са любовта и прошката.
„Любовта и прошката ми се полагат. Това прави всички автоматично задължени към мен. Не мога да бъда отхвърлен и изоставен.“
Хора с такъв начин на мислене не приемат, че има нужда да правят или да дават нещо от себе си във взаимоотношенията си с останалите. Това би могло да се прехвърли и като отношение към Бога. Те трудно виждат нуждата си от покаяние и често предпочитат да минимализират проблемите в поведението и мисленето си. Не могат да признават, когато грешат, почти никога не казват „извинявай“ и „благодаря“. Изглежда, че нямат проблем със самообвинения. На моменти всеки от нас попада в тази група – групата на себеправедните. Истината е, че това е бягство от вината, но не и правилен подход спрямо нея. Всъщност тези хора се страхуват да помислят, че може би грешат, защото ги плаши изоставянето и отхвърлянето – както от хората, така и от Бога.
„Любовта и прошката трябва да се заслужат. Не мога да ги дам или да ги получа, без да има нещо насреща – съответно добро поведение, отношение, подарък или дори комплимент. Мога да бъда отхвърлен и изоставен всеки път, когато не се представя добре.“
Хората от тази група „хващат влага от въздуха“ или, иначе казано, се обвиняват за абсолютно всичко. Живеят в страх от отхвърляне, защото виждат, че не могат да са съвършени. Въпреки това разчитат на себе си, за да заслужат и прошка, и любов. Вината и страхът от отхвърляне поради нея се явяват двигател на всичките им действия, а не любовта. Това се усеща в липсата на свобода в отношението им към другите. Те трудно биха повярвали, че Иисус Христос ги обича безрезервно и много трудно биха схванали идеята за изкуплението на Кръста, защото им изглежда нелогично. Как така някой ще те обича толкова, че да умре за теб, въпреки че си виновен и грешен?!
Истината е, че още от грехопадението в Едем вината стои като стена и препятствие между нас хората и Господ. Плаши ни, обезсилва ни, лъже ни, че сме безвъзвратно изгубени, кара ни да се крием, да лъжем, да изпадаме в още по-голяма вина, да се опитваме да заслужим изкуплението си, да търсим мъст и справедливост по своя начин. Каква е истината за вината обаче?
Вината е като болката – тя е сигнал. Сам по себе си сигналът не е проблем, напротив, той ни помага да променим нещата за добро. Ако те боли зъб, ще потърсиш зъболекар, ако те боли, когато докосваш нещо горещо, ще си дръпнеш ръката. Игнорирането на болката, както и на вината, води до нараняване. Прекалената чувствителност към болката, както и към вината, води до страх, който ни блокира да вършим добри и смели неща.
Ако можем да формулираме какво е здравословното разбиране за вината и, съответно, прошката и любовта на Бога, бихме казали това: „Любовта и прошката не могат да бъдат заслужени. Аз ги получавам като подарък от Бога, затова искам да ги подарявам и на останалите. Когато падам или греша, винаги мога да получа прошка, когато се покая и я поискам от Бога. Ако мога да направя нещо, с което да компенсирам наранения от моя грях, ще го направя. След това ще продължа да живея със съзнанието, че съм обичано и прието Божие дете, което трябва да се променя и да расте“.
„Дечица мои, пиша ви това, за да не съгрешавате. Но ако някой съгреши, имаме Иисус Христос Праведника за ходатай пред Отца. И Той е изкупление за нашите грехове; и не само за нашите, но и за греховете на целия свят.“ (Първо послание на ап. Йоан, гл. 2, ст. 1-2*)
Предизвикателство за седмицата: Ако знаеш или усещаш вина спрямо някого или нещо, но я потискаш или не знаеш как да промениш случилото се или твоето лично отношение, предизвикай се тази седмица. Погледни безпристрастно на ситуацията пред Бога в молитва. Ако виждаш, че би могъл да се извиниш на човека, да компенсираш нанесената повреда или да помолиш Бога да промени нещо лично вътре в теб, направи го. След като поискаш прошка от Бога и евентуално от човека, не се връщай повече назад. Получил си прошката. Ти си приет и обичан.
*Библейските цитати са според текста на Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013.
Снимка: Аyo Оgunseinde/Unsplash.com
