„Нима Онзи, Който дори собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни – няма да ни подари с Него и всичко друго?“ (Римляни, гл. 8, ст. 32*)
Сигурно си чувал подобни думи: „Не се раздавай толкова, няма да го оценят“. Може би самият ти си го мислил и си съветвал така някого другиго, тъй като си преживявал неблагодарност или отхвърляне. Отстъпвал си мястото си в автобуса, само за да ти откажат да го вземат, купувал си подарък, а някой не го е харесал, свършил си работата си усърдно, а клиентът не я е одобрил, опитал си да помогнеш, но си излязъл виновен, подарил си сърцето си на някого, а той те е отхвърлил. Какво е усещането в тези моменти или периоди от живота ни? Да дадеш нещо, което обичаш на друг, най-доброто от себе си, най-ценното и скъпото, което притежаваш, а някой да ти каже: „Не, мерси! Не ми е нужно, не ми харесва“.
Зависи много от ситуацията, но нараняването и болката могат да са толкова дълбоки, че да те накарат никога повече да не дадеш 100 процента от себе си, никога повече да не се разкриеш пред друг човек, дори никога повече да не обичаш. И защо? За да не страдаш, да не бъдеш „изигран“, да не бъдеш наивникът или отхвърленият отново.
Това е начинът, по който действа човешкият ни мозък при отхвърляне и нараняване, затова ни е трудно да разберем основната идея на благовестието, а именно – защо Иисус трябва да дойде на земята и да умре. Ако ние можехме да предвидим ситуациите, в които ще бъдем отхвърлени или наранени, никога не бихме поставили себе си в подобна позиция, нали? Няма логика да рискуваме себе си за хора, които не биха приели или искали това от нас.
Господ обаче постъпва по съвсем различен начин, въпреки че знае как най-скъпото Му, Неговият собствен Син, ще бъде отхвърлено и наранено, дори убито.
Иисус казва следното: „Истината, истината ви казвам: ако житното зърно, като падне в земята, не умре, остава си самотно. Но ако умре, дава много плод. Който обича живота си, ще го загуби, а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот“. (Ев. от Йоан, гл. 12, ст. 24-25*) Тук Той говори за Своята предстояща смърт, но и извежда един принцип, който на нас хората ни е дълбоко чужд – принципа на саможертвата.
Ако очакваме след даването си да да ни се върне от страна на човека или групата от хора, на които сме дали, ще останем разочаровани. Нараняването ни може да бъде фатално и да ни лиши от способност да даваме отново. Да ни капсулира подобно на твърдото житно зърно, което може с години да стои в пакет в шкафа ни, но никога да не развие кълн. Какво ни е нужно, за да живеем, както Исус е живял на земята? Как да съм готов да дам най скъпото си, както Той самият дава Себе Си?
Надеждата, че това, което даваш, ще даде плод, а няма да се изгуби в небитието, е най-силният мотиватор за саможертва и даване. Бог ти обещава, че това, което си дал с искрено и обичащо сърце на хората, всъщност си го поверил в Неговите ръце. То не е изгубено, отхвърлено, счетено за ненужно и недостатъчно, не е било проява на глупост и безразсъдство.
Да дадеш най-ценното, което имаш, за да помогнеш и обогатиш друг, е най-мъдрата инвестиция в този свят, защото ти самият не принадлежиш на себе си. Господ пръв е инвестирал в теб, за да го дадеш на останалите. Затова и Той има грижата да го запази като нещо Свое. Ето какво казва ап. Павел по въпроса: „Затова и така страдам; ала не се срамувам, понеже зная в Кого съм повярвал и съм уверен, че Той има сила да запази моя залог за определения ден.“ (2 Тимотей, гл. 1, ст. 12*, по-тъмният шрифт е наш) Ти си този залог, този депозит и инвестиция, която Господ пръв е направил, създавайки те. Той има силата да те опази от болка, разочарование, разрушение и безплоден труд. Чакай Той да умножи посятото.
*Библейските цитати са според текста на Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013.
Снимка: Mink Mingle/Unsplash.com
