BG | EN

Блог

Говори с Него

Превърни молитвата от монолог и ритуал в истински, откровен и споделен разговор с Бога.

„Народе Божий! Уповавай се на Него по всяко време!
Изливай сърцето си пред Него!
Бог е наше прибежище“ 

(Псалм 62, ст. 9*, по-тъмният шрифт е наш)

 

  Народът ни има поговорка „Мълчанието е злато“, но това е само в случаи, когато думите ни биха навредили. Във всички останали случаи обаче искрен и непринуден разговор може да направи много. Защо обаче сме склонни да мълчим, вместо да говорим? Проблемът е в отсрещната страна, не сме сигурни как биха се приели думите ни, дали ще бъдем разбрани и подкрепени, дали човекът или хората няма да се дистанцират по една или друга причина от нас. Затова мълчим и потискаме неща в себе си. Казваме си: „Няма да ме разберат“, „Аз съм си най-добрият приятел“ или „Какъв е смисълът да го кажа?“. Уви, задължително прехвърляме отношението си от споделянето с хора върху споделянето с Бога. Някак си естествено се затваряме в себе си. Дори когато се молим, казваме това, което се очаква от нас, споделяме с Господ „официалната версия“ или „най-безопасния съкратен вариант“. Ето някои примерни типа молитва, които не са истински дълбок разговор с Бога. Нека ги назовем, за да разберем защо се чувстваме сами дори когато се молим или сме застанали в Божието присъствие. 

  • „Писмо до Дядо Коледа“

„Иисус им отговори: „Истината, истината ви казвам: търсите Ме не за това, че видяхте чудеса, но защото ядохте от хлябовете и се наситихте.“ (Ев. от Йоан, гл. 6, ст. 26*)

  Когато се молим с такова отношение в сърцата си, просто идваме с един дълъг списък пред Бога и изреждаме пред Него всичките си нужди, проблеми и надежди. В списъка може да има и други хора, но основната идея зад молитвата е: „Извършвам този ритуал с надеждата, че всичко с мен и близките ми ще е наред. Сключвам застраховка с Бога, все пак си изпълних задължението да се моля“. От такава молитва си тръгваш може би по-спокоен, но със сигурност нищо не чул от Бога.

  • „Хайде, пак се започва…“

„Трапезата на Господа не е тъй важна; това, което е върху нея, не е значително.“  При това казвате: „Каква тегоба е тя!“, и я пренебрегвате“ – казва Господ Вседържител. „Вие принасяте и предлагате като жертва крадени, куци и болни животни. Мога ли Аз, Господ, да приемам с благоволение такива приноси от ръцете ви?“ (Книга на пророк Малахия, гл. 1, ст. 12б-13*) 

  Нагласата ни при тази молитва далече не е общуването. Основното усещане е досада. Правя нещо, в което не намирам смисъл. Не чувствам, че реално се случва нещо, може би дори се съмнявам, че някой ме чува от някъде. Смятам, че Господ е точно толкова отегчен и незаинтересован, колкото и аз. Може би дори си мисля, че отдавна е спрял да посещава „скришната ми молитвена стая“. Защо продължавам да го правя? Може би навик или принцип, на който съм възпитан от дете. А може би страх от това да се сблъскам с дълбоки въпроси и съмнения вътре в мен.

  • „Сигурно дори не искаш да ме виждаш, но…“

„А без вяра не е възможно да се угоди на Бога. Защото онзи, който се приближава до Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава онези, които Го търсят.“ (Послание към евреите, гл. 11, ст. 6*)

  Имал ли си момент, в който заставаш пред Бога, но си мислиш, че не ти е там мястото. Ти, който вчера така омаза нещата, ти, който си вечният провал, недостойният, онзи, който постоянно се извинява и постоянно повтаря грешките си… Започваш да изреждаш пред Него именно това. Общо взето водиш монолог със своето разочаровано от теб самия Аз. Да, всички сме имали такива моменти. Защо това отношение на сърцето ни може да е проблем, когато се молим? Първо, защото можем да решим, че от нашата човешка святост или успехи зависи дали сме приети или не от Бога. Второ, защото грехът и слабостта трябва да бъдат изповядани бързо и това може да стане само когато се приближим при Бога, а не като се дистанцираме от Него. Да застанем пред Бог в молитва в свръхскромност и самобичуване не е белег за смирение, а точно обратното. Чувстваме се така, защото виждаме, че сме се провалили, а сме се смятали за твърде силни или святи, за да паднем. Той знае, знае всичко това. Довери се на Неговата любов и приемане, което не зависи от теб, а от жертвата на единствения свят и достоен Господ Иисус Христос.

Предизвикателство за седмицата: Превърни молитвата от монолог или ритуал в истински, откровен и споделен разговор с Бога. Опитвай се да отблъскваш следните мисли всеки път, когато заставаш пред Бога тази седмица: „Не усещам нищо“, „Пак нищо няма да стане“, „Бог няма как да чуе точно мен“, „Спи ми се/Яде ми се/Гледа ми се филм“, „Никога не съм чувал Бог да ми казва нещо в молитва, сега пак ще е същото“. Води си дневник след всяка молитва: какво усещаш, сетил ли си се за стих или библейска история по време на молитвата, изплувал ли е образ на твой познат, докато си се молил. Всеки детайл е важен. Остави Бог да ти говори, след като Му кажеш всичко.

 

*Библейските цитати са според текста на Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013.

Снимка: Volodymyr Hryshchenko/Unsplash.com


Прочети още

Твориш или рушиш?
Твориш или рушиш?
 

Не си представяй вдъхновението като някакво събитие, за което трябва да чакаш и което не зависи от теб. То вече е качество на твоя дух.

Надежда, която се сбъдва
Надежда, която се сбъдва
 

Всички сме чували да използват израза „напразни надежди“, когато очакванията на някого не се сбъдват. Как ще обясним факта, че и ние като Божии деца сме имали някакви очаквания от Бога, които не са се сбъднали?

Споделяй смело
Споделяй смело
 

Разбирате ли? Когато говорим, за нещо, което познаваме, каквото и да е то, говорим свободно. Още повече, когато виждаме необходимостта на някого от тази информация. Защо не говорим така и за Иисус Христос?