BG | EN

Блог

Нищо, с което да се похваля

Стремежът към това да бъдем повече в едно или друго ни вкарва в затворения кръг на гордостта, който се състои от три фази – глад, удовлетворение, провал.

„Ние носим това съкровище в глинени съдове, за да се вижда, че преизобилната сила е на Бога, а не наша.“ (Второ послание към коринтяните, гл. 4, ст. 7*)

 

   Какви таланти имаш? С какъв успех завърши средното си образование? Какво работиш в момента? Доволен ли си от себе си – като човек, като родител, като приятел? Не винаги е лесно да се сблъскаш с последния въпрос, защото не винаги отговорът е „Да“. Къде обаче в цялото Свещено Писание Бог ни насърчава да се вторачваме в себе си?  

  Дълбоко вкорененото разбиране у нас, че трябва да „заслужим“ всяко нещо, за което копнеем, задължително изкривява поведението и погледа ни в посока „Аз, мен, себе си“. Всичко започва да се върти около това доколко сме умни, способни, красиви, забавни, добри, достойни, за да получим това, което се таи като нужда във всяка човешка душа – необходимостта от приемане и любов. От там започва и постоянното ни сравняване едни с други: „Ако съм по-забавен от него, ще ме харесват повече, ще предпочитат моята компания“, „Ако съм по-слаба, ще ме забелязват повече, никой не би ме обикнал такава“, „Ако печеля повече, ще съм по-добър баща/съпруг“. Този стремеж към това да бъдем повече в едно или друго ни вкарва в затворения кръг на гордостта, който се състои от три фази – глад, удовлетворение, провал. В нито една от тях Христос и Неговото дело на кръста не присъства. Там е пространството на „Аза“.

  1. Глад – искаме да сме обичани и нужни, това е основна човешка необходимост. Разбира се, човешката любов е условна, непостоянна и много пъти егоистична, затова няма как тази нужда да бъде напълно задоволена от хората около нас. От там идва хроничният глад и пристрастеност към одобрение, похвали, внимание, известност, власт, възхищение, награди и всичко, което ще ни накара да се чувстваме поне малко по-обичани. 
  2. Удовлетворение – за да получим всичко това, трябва да го „заслужим“. Нашето „аз“ трябва да постига резултати, да се доказва, да притежава таланти, интелект, позиция, пари, кариера, външен вид и всичко останало, което ще ни доближи до идеята за съвършенство и достойнство. Затова учим усърдно, работим яко, харчим безразсъдно, ходим гордо, гледаме от високо и изискваме от останалите уважение и правилно отношение. Та, ние сме го заслужили! Във фазата на удовлетворението човек лесно се засяга, защото смята, че отношението на всички спрямо него трябва да съответства на постиженията му. „На този, който върши дела, неговата награда не се зачита като дар на милост, а като дължима отплата“ (Послание към римляните, гл. 4, ст. 4*)
  3. Падението – най-характерната черта на човешкото е провалът и слабостта. Бог знае това, но ние не винаги го осъзнаваме. Уви, в моментите на успехи, когато смятаме, че сме „заслужили“ наградата, забравяме, че по тази логика „заслужаваме“ и провалите си. Сблъсквайки се с реалността на провала, човешкото сърце има склонност да се самобичува и самозаплюва. Интересно е, че това да се подценяваш, също е част от цикъла на гордостта. Защо би бил недоволен и разочарован от себе си, дори и да нямаш основателна причина? Защото си имал високи очаквания от своята особа, защото се сравняваш с „постиженията“ на останалите и виждаш себе си по-долу от там, където смяташ, че трябва да стигнеш със свои сили.

   След като видяхме как и защо действа гордостта, как да не я допуснем в сърцето си? Посланието на благовестието е най-силният антидот спрямо гордостта. Всички ние се наричаме вярващи, защото в някакъв момент от живота си сме казали: „Боже, прости ми! Приемам Твоята жертва на кръста, която покри моите грехове“. Кога обаче Христос умря за нас, дали когато станахме достатъчно достойни за тази жертва? Ап. Павел казва: „Когато бяхме немощни, Христос умря в определеното време за нас – нечестивите. Заради праведен човек едва ли ще умре някой; заради добър човек може би някой и да се реши да умре. Бог обаче доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни“. (Послание към римляните, гл. 5, ст. 6-8*) Ние не заслужаваме и не можем да заслужим тази огромна Божия любов и милост към нас. За да ни го докаже, Бог ни ги подарява само срещу нашата вяра. Затова всичко, което сме, което имаме и за което копнеем – трябва да знаем, че идва от Него. Нашата ценност е в кръвта, пролята на кръста – няма как да е повече, няма как да е по-малко, не се изменя с неспособността на хората около нас да я осъзнаят. Това ни води до извода: „Наистина, кой ти е дал някакво предимство? И притежаваш ли нещо, което да не си получил? Ако пък си получил, защо се хвалиш, сякаш не си получавал?“ (Първо послание към коринтяните, гл. 4, ст. 7*)

Предизвикателство за седмицата: Хайде да направим нещо смиряващо през тези следващи дни. За всеки един от нас „смиряващо“ има различно значение, но можем да предложим някои идеи: да почистиш тоалетната на работа, да признаеш за грешка пред някого, да похвалиш колега пред шефа ви, да простиш, да стиснеш ръка на просяк (не я оставяй празна) и още много. През цялото това време си напомняй с колко скъпа цена си купен. Господ не прави неразумни инвестиции.

*Библейските цитати са според текста на Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013.

Снимки: Annie Spratt/Unspash.com

Прочети още

Работим, за да пожънем
Работим, за да пожънем
 

Ако разгледаме грижата за посевите като духовно служение, нашата грижа като земеделци, е да познаваме първо кои са вредителите и да сме нащрек за тяхното появяване.

Сеем, за да пожънем
Сеем, за да пожънем
 

Защо някой хвърля труд, време, усилия, енергия, мечти и грижа за нещо, което би могло да е пълен провал и разочарование. Кое може да ни мотивира във време, в което всичко е обвито в мъгла? Трябва да си отговорим на два други въпроса преди това...

1 = 1000
1 = 1000
 

Делиш ли дните, седмиците и месеците на добри и лоши? Например, имаш ли спомени от някоя година, за която си казваш: „Това беше най-лошата/най-добрата година в живота ми досега!“.