Случвало ли ти се е рязко да осъзнаеш, че просто не забелязваш някои хора, сякаш погледът ти се плъзга по повърхността и нищо в тях не те кара да отразиш съществуването им? Тези хора може да са познати или непознати. Или понякога, вървейки по улицата, точно някой непознат може да привлече погледа ти – може би с ярко червен шал, екстравагантна прическа или хубав парфюм. За да „се закачи“ погледът ни, трябва да има нещо, което да ни хареса или учуди. Естествено е да обръщаме глава, когато гледката не ни е приятна или просто не виждаме нищо особено и различно. По този начин много хора могат да останат невидими за нас. Ясно е, че всички тези качества са свързани с външността. Тя е първото, което забелязваме, а много пъти и единственото. Да отречем това би било лицемерие.
Много от нас са чували този стих: „Бог не гледа така, както гледа човек, защото човек гледа лицето, а Господ гледа сърцето“. (Първа книга на царете, гл. 16, ст. 7*) Това са думите, с които Бог се обръща към пророк Самуил, когато той отива да помаже бъдещия цар в дома на Йесей. Пророкът е силно впечатлен от големия син Елиав, вижда, че е висок и силен, точно, както си представя, че трябва да изглежда „Неговият помазаник“. Често пъти и ние имаме подобна нагласа. Приемаме физически качества и социални характеристики за духовни такива. Гледаме на хората наоколо през призмата на собствените си предразсъдъци и очаквания, преценяваме ги спрямо външността, облеклото, професията, позицията, а дори и по личната хигиена. Ако случайно нещо не ни хареса, правим своите изводи или просто естествено се отдалечаваме от човека. Нелицеприятните или невзрачните стават невидими. Страхът от това, да станат невидими за останалите кара много от нас да прибягват до какво ли не само за да правят впечатление. Странности, крайности, деструктивно поведение, компромиси със собствения морал и принципи, дори престъпления могат да бъдат опити да се привлече внимание, което да даде някакво фалшиво усещане на хората, че имат стойност.
Една от най-интересните подробности в служението на Иисус Христос е отношението Му към най-общо казано отхвърлените. Тези хора са маргинали в обществото и то с причина – някои са корумпирани (бирниците), други са морално пропаднали (Мария Магдалена, самарянката), има заразно болни и опасни за обществото хора (прокажените). Отхвърлените хора в обществото много лесно се превръщат в невидими такива, защото „пречат“ и са по-скоро игнорирани, но Иисус не ги оставя да избледнеят и изчезнат. Напротив, Неговият кръг от последователи е пълен с хора, които при други обстоятелства биха били считани за недостойни членове на обществото.
Днес Неговият кръг от последователи сме ние – ти и аз. Само този факт трябва да ни говори, че ако не бяхме Христови, щяхме да сме онези хора по улицата, в офиса или в магазина, които днес не забелязваме. Апостол Павел казва: „Погледнете, братя, какви сте вие, призованите: по човешки погледнато, не са много мъдрите сред вас, нито силните, нито благородните. Но Бог избра онова, което е безумно в този свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, което е слабо в този свят, за да посрами силните; Бог избра онова, което е долно и презряно в този свят и което е нищо, за да съсипе онова, което е нещо, така че никой човек да не се хвали пред Бога“ (Първо послание към коринтяните, гл. 1, ст. 26 – 29*, по-тъмният шрифт е наш)
Предизвикателство: Припомняй си през цялата седмица, че човекът до теб вкъщи, на работа или непознатият по улицата е точно толкова ценен пред Бога, колкото си и ти.
*Библейските цитати са според текста на Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013.
Снимка: Alexander Dimitrov/Unsplash.com
