„Всичко, което вършите със слово или на дело, всичко вършете в името на Господ Иисус Христос, като благодарите чрез Него на Бог Отец“ (Послание към колосяните, гл. 3, ст. 17*)
В Стария Завет понятието жертва се среща много често, то е част от религиозния живот не само на евреите, но и на езичниците. В древността за Божия народ жертвите се делят на няколко вида в зависимост от целта си – за грях, за ритуално очистване, хлебни приноси, примирителни (благодарствени, доброволен принос, принос за оброк). Ритуалите свързани с жертвите също са били различни, някои приноси се изгарят цялостно, някои жертвени животни се пускат на свобода в пустинята, част от приноса при някои остава за свещенослужителите. Има едно общо между всички обаче – нещо „наше“ се дава на Бога с идеята Той да бъде удовлетворен. Жертва за нас днес е станало синоним на дар, дарение, нещо, което отдаваме на Бога, а дори и на нещо болезнено за жертващия.
Думата за жертва на еврейски, използвана в Стария Завет, е korban и според някои изследователи идва от глагола karev, който означава приближавам се, отивам към някого. Подобно е значението на думата и на арамейски. Тоест, древният евреин е разбирал, че когато жертва, той се приближава до Яхве, това е бил смисълът на всеки ритуал – да му позволи да е по-близо до Бога. Това, което го е държало далече е грехът или забравата за Бога, която от своя страна отново води до грях. Затова има и благодарствена жертва – за да си припомни Божиите милости и да не забравя Кой му е дал всичко, което притежава.
Във Втора книга на царете има една история, разкриваща нещо много интересно за същността на жертвата. Цар Давид преброява народа (нещо, абсолютно забранено от Бога), поради което Той изпраща тридневна епидемия, в която умират 70 хил. души само мъже. В текста се казва, че Бог се разкайва за наказанието и заповядва на ангела, който убива, да спре. Мястото, където се случва това, е харманът на йевусееца Орна. Там Бог заповядва на цар Давид да издигне жертвеник, за да спре окончателно напастта сред народа. Царят отива при Орна и иска да купи земята, но собственикът предлага да му я подари заедно с животни и дърва за жертва. Мило, нали? В крайна сметка Бог иска жертва, такава ще се извърши на точното място, а Орна е наистина отзивчив и иска да помогне на царя. Давид сигурно би приел, трогнат от жеста, ако беше човек, гледащ на жертвата единствено като ритуал. Царят обаче отговаря така: „Не, аз искам да купя от тебе всичко това срещу заплащане. Защото няма да принеса на Господа, своя Бог, жертва, взета безплатно“. (Втора книга на царете, гл. 24, ст. 24*, тъмният шрифт е мой)
Давид е съгрешилият, той носи вината. Жертвата, която трябва да се принесе, трябва да е лично негова, защото той самият трябва да се приближи при Господ. Поради отдалечаването на царя, а и на самия народ от техния Бог, грехът е бил извършен. Само с приближаване чрез кръвна жертва към Източника на святост и закрила съдът над народа ще спре.
Нещо повече, жертвата не е нещо, което просто трябва да извършиш. Помним Каин и как Бог отхвърля жертвата му. На пръв поглед няма причина за това, но Бог се обръща към него, след като той се огорчава, с думите: „Защо се разсърди? И защо лицето ти се помрачи? Ако постъпваш правилно, не би ли трябвало да повдигнеш лицето си? А ако не постъпваш правилно, грехът дебне при вратата ти, той те подстрекава, но ти господствай над него“.(Битие, гл. 4, ст. 6-7*)
Грехът при Каин се появява още в отношението му към жертвата за Бога. След това се развива в огорчение след изобличението от Всевишния, после в омраза и накрая ражда смърт. Той не успява да го овладее, защото вместо да се приближава към своя Бог, той се отдалечава в болка и огорчение, изолира се от Единствения, Който може да му помогне. Жертвата не просто покрива греха, тя го предотвратява, защото те държи близо до Този, Който ще те опази от изкушение и провал.
Дотук разглеждахме примери само от Стария Завет, от преди да се появи Агнето, Което веднъж завинаги понася всичките ни грехове. Трябва ли тогава сега ние да жертваме нещо, нужно ли е?
Нито преди е можело, нито сега е възможно жертва, принесена от човек, да приближи същия този човек толкова близо до Отец, че Той да „направи обиталище за Духа Си“ в него. Нашите човешки възможности и стремежи са ограничени от плътта, в която все още се намираме, от тялото ни. (ср. Послание към римляните, гл. 8, ст. 7*; Послание към галатяните, гл. 5, ст. 17*) След смъртта и възкресението на Иисус Христос обаче нещата за нас се променят. Той буквално и преносно разкъсва завесата, която до този момент отделя грешните хора от святия Бог и сега всички ние имаме достъп до Светая Светих или по-скоро нямаме нужда от посредничеството на хора освен това на Великия първосвещеник Иисус. Той принася Себе Си и сега чрез тази вечна жертва ние пристъпваме всеки път до Бог Отец без да е нужно прибавянето на животинска кръв или плодове и приноси. (Послание към евреите, гл. 7, ст. 23-28; гл. 6, ст. 18-20; гл. 10, ст. 19-20*) С Неговата смърт умираме и ние, и с Неговото възкресение и нашите духове възкръсват за нов живот. Ясно е, че за грях и ритуално очистване има само една Жертва – Господ Иисус Христос. Тогава какво остава?
Благодарствената жертва не е отменена, напротив! Апостол Павел пише на много места в своите послания да сме благодарни. В Първо послание към солуняните, в гл. 5 напомня не просто да благодарим, а да благодарим за всичко, защото това е Божията воля за живота ни. Има няколко интересни практики при примирителния благодарствен принос в Стария Завет. Само при него човекът, принасящ жертвата, също може да яде от жертвеното месо. Освен това той трябва да покани приятели и роднини, за да се хранят заедно от жертвата. Жертвеното животно може да е мъжко или женско, допускат се няколко различни видове животни, но задължително да са без недостатък. Трябва да се консумира и квасен хляб, като в този случай той не се счита за нечист. Виждаме активното участие на жертващия във всеки етап на жертвопринасянето. Той не е там просто да извърши ритуал, той е там да празнува и да благодари на Бога пред свидетели. Библията често използва хлебния квас като метафора за човешкия несъвършен или дори грешен елемент. Тогава защо при благодарствения принос е допуснат хляб, приготвен с квас? Помня как като деца брат ми и аз „изнасяхме концерти“ вкъщи пред баща ни. Беше по-скоро силен и безразборен шум от детско електрическо пиано и хармоника. Една наша роднина разбираемо ни каза да сме по-тихи, но татко каза с усмивка: „Остави ги, те го правят за мен“. Той често ми дава за пример тази история, за да онагледи как Бог ни вижда, когато се опитваме да Го зарадваме.
Бог дава свобода на несъвършените хора да благодарят по най-добрия начин, на който са способни. Той не ни предоставя свобода, за да грешим по-спокойно, но вярвам, че позволява да изберем сами как да кажем: „Благодаря!“.
*Библейските цитати са според текста на Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013.
Снимка: Sage Friedman/ Unsplash.com
