„Не влизай в съд със Своя служител, защото пред Твоето лице няма да се оправдае нито един жив човек.“ (Псалми, гл. 143, ст. 2*, по-тъмният шрифт е наш)
Един от основните библейски въпроси е този за делата и вярата. Много от нас са склонни да залитат към вършенето на добри дела с цел да докажем на самите себе си, на хората около нас и дори на Бога, че сме достойни за спасението, което получаваме чрез Христос. Други пък търсим и посочваме стихове от Библията, в които се казва, че спасението е дар, подарък, който не може да се заслужи и следователно не бива да опитваме да го правим чрез добрите си дела и поведение. По тази линия „не сме задължени да имаме някакво по-специално поведение или дела от останалите".
Знаеш ли, че не си единственият, който се е борил с мисли за собствената си недостатъчност и греховност, като се е опитвал да заслужи прошка и приемане чрез добри дела.
Всъщност всеки път, когато забравим или пренебрегнем кръста на Христос, сме склонни да залитаме ту към вършене на добри дела и от там към себеправедност, ту към небиблейската доктрина за благодатта, според която от нас не се и няма да се изисква нищо като действия и поведение. Къде е истината и кой библейски герой също се сблъсква с тази дилема.
Ап. Павел е един от хората, който пише много по темата за делата, вярата и оправданието. Той е бивш фарисей, обучаван от най-висшите еврейски учители на времето си. Изключително отдаден на фарисейството, запален и ревностен за спазването на Закона. Какво обаче казва той за оправдаването чрез дела: „…аз мога да се уповавам и на човешки предимства. Ако някой друг мисли да се уповава на тях, то още повече аз, който съм обрязан в осмия ден и съм от Израилев род, от Вениаминовото племе, евреин от евреите, по отношение на Закона – фарисей, по усърдие – гонител на църквата, според изискваната от Закона праведност – непорочен.“ (Послание към филипяните, гл. 3, ст. 4-6*, по-тъмният шрифт е наш) В Посланието към галатяните, гл. 2, ст. 16а апостолът продължава: „Обаче като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела пред Бога според закона, а само чрез вяра в Иисус Христос, и ние повярвахме в Иисус Христос, за да се оправдаем чрез вярата в Христос“. (по-тъмният шрифт е наш)
Ап. Павел разбира нещо, което променя изцяло живота му – дори да бъде съвършен пред хората и Закона, това няма да го спаси, защото спасението ни е дадено даром от Бога, купено е за нас на кръста с кръвта на Христос, единственият, Който действително можем да наречем Непорочен. От там нататък действията на Павел не са мотивирани от това да спечели нещо, което и без това не може да бъде спечелено, а от друго – от любов и благодарност. В момента, в който предадем живота си на Христос, за нас става вярно следното: „живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме. И така, живеем ли или умираме – на Господа принадлежим. Защото Христос затова умря, възкръсна и оживя, за да господства и над мъртви, и над живи“. (Послание към римляните, гл. 14, ст. 8-9*, по-тъмният шрифт е наш) Нашите мисли, действия, воля, желания, душа, интелект и тяло вече не са наши, а принадлежат на Христос и на Неговия план да достигне вестта за спасението до всички хора.
Добрите дела, които вършим, не са, за да бъдем оправдани, а следствие на това, че сме повярвали в Бога, Който ни оправдава.
„Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а дела няма? Може ли само вярата да го спаси? (…) Но ще рече някой: „Ти имаш вяра, пък аз имам дела. Покажи ми вярата си без твоите дела и аз ще ти покажа вярата си с моите дела.“ (Послание на ап. Яков, гл. 3, ст. 14, 18*)
Делата са белег и следствие на вярата, но не и причина за спасение и оправдание. Добрите дела, които вършим за Христос, трябва да ги има задължително в живота ни, но те са свидетелство за Божията сила и величие, която ни прави способни на тях. Ако смятаме, че ние имаме силата, самодисциплината, добрите качества, способности и характер, за да направим нещо добро, мамим себе си. Тогава излиза, че Христос не ни е нужен, че ние служим на себе си и собственото си самочувствие, а мотивите да вършим добро са всъщност егоистични и суетни. Това осъзнаване може да бъде болезнено, но болката е необходима и изцелителна.
Какво Иисус би желал да мислим и вярваме относно нашата праведност, добрите дела, които трябва да вършим за Него, относно вярата?
„Пребъдвайте в Мене и Аз – във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не е на лозата, тъй и вие, ако не сте съединени с Мене. Аз съм лозата, вие – пръчките; който е съединен с Мене и Аз – с него, той дава много плод, защото без Мене не можете да постигнете нищо.“ (Ев. от Йоан, гл. 15, ст. 4-5*, по-тъмният шрифт е наш)
Предизвикателство за седмицата: Изгради си навик, като започнеш още от тази седмица. През деня, когато планираш да се срещнеш с някого, когато вършиш или казваш нещо, си задавай наум този въпрос: „Каква е реалната причина да го правя/казвам?“. Насърчаваме те да бъдеш болезнено искрен със себе си, защото сте само ти и Господ, а Той вече знае отговора. Всеки път, когато видиш проблем в мотива си да вършиш нещо, било то и добро, те насърчаваме да го отложиш, ако е възможно, след което да отделиш време в молитва и четене на Божието слово. Помоли Господ да трансформира мотивите ти и да ти даде правилна перспектива. Не позволявай на вина или гордост да те спират да си най-доброто, което Бог е планирал да бъдеш за Него и за останалите.
*Библейските цитати са според текста на Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013.
Снимка: Markus Spiske/Unsplash.com
