Библията не е книга, изпълнена само с героични истории и подвизи. Бог, Който ни е създал, е вложил в нас, хората, универсални черти и необходимости, които важат както за един древен евреин, така за един съвременен българин. Така че, ако си мислиш днес, че си най-самотният човек на света във времето, когато с няколко движения можеш да се чуеш или да се видиш с хората, които обичаш, дори да сте на хиляди километри, помисли си за Илия. Древният пророк се крие в пещера в подножието на планината Хорив, намираща се на повече от четиридесет дни път от дома му. Какво прави там ли? Самосъжалява се и чака да умре…
Пророк Илия е убеден, че е абсолютно сам. Той няма Фейсбук, за да потърси някоя група на съмишленици от сорта на The true prophets, #Задругата, йезавелЗАСРАМИСЕ! и тн. Когато ние се чувстваме сами и неразбрани, имаме толкова много ресурси и възможности, за да бъдем насърчени, поне така си мислим. Технологиите не само дистанцират, както се твърди, те концентрират – мисли, хора, общности, идеи. Правят всичко доста достъпно. И все пак – ние сме сами, чувстваме се „последните останали верни Божи пророци“, страдаме от синдрома „Илия“. Какво ни казва това?
Както преди близо 3000 години, така и днес, ние, хората, забравяме два неоспорими факта:
- Господ е всеприсъстващ в живота ни
- Ние не сме „последните мохикани“
За това, че Бог е винаги със нас, може би ни се иска да го вярваме, но не ни се получава винаги. Относно втория факт обаче – това е мисъл, която не приемаме лесно. Защо ли? Защото обичаме да сме жертви, това някак си оправдава чувството ни на самота и неразбиране. Нали все пак Бог е благосклонен към онеправданите, ще спечелим жалостта Му, а от там и любовта Му. Каква е библейската обосновка на тези разсъждения? В Трета книга на царете виждаме Господ да задава два пъти един и същи въпрос на пророк Илия:
„Господ отправи слово към него и го попита: „Какво правиш тук, Илия?“А той отговори: „Аз съм много ревнив за Господа, Бога Вседържителя, защото Израилевите синове изоставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и избиха с меч пророците Ти. Само аз останах и те търсят да погубят моя живот.“(Трета книга на царете, гл. 19, ст. 9-10*, по-тъмният шрифт е наш)
И втория път:
„Дойде към него глас и го запита: „Какво правиш тук, Илия? Той отговори: „Пламнах от ревност за Господа, Бога Вседържителя, защото Израилевите синове изоставиха Твоя завет, разрушиха Твоите жертвеници и избиха с меч пророците Ти. Само аз останах и те търсят да погубят моя живот.“(Трета книга на царете, гл. 19, ст. 13-14*, по-тъмният шрифт е наш)
Какво друго се повтара в тези стихове освен въпроса на Бога? И при двата си отговора Илия започва с това, че е истински Божи слуга и завършва с това, че е единственият останал такъв, а като „награда“, го преследват, за да го убият. И все пак това отговаря ли на въпроса: „Какво правиш тук, Илия?“? Какъв би бил най-простичкият отговор? Точно така – „Крия се“.
Крия се, за да не бъда наранен, крия се, за да се самосъжалявам. Крия се, защото си ме оставил сам, няма кой да ме подкрепи. Ще стоя в тази пещера и ще си умра тук сам. Така мислим и ние, може би не точно с тези думи.
Каква е реакцията на Бога? Дали Той потупва Илия разбиращо по рамото, оставяйки го да си поплаче, казва ли му, че го разбира? Това ли очакваме наистина от Бог, Който е съвършената Любов? Съжаление?
Не споменахме една сцена, която се случва, точно преди Господ да зададе повторно въпроса си към пророка. Господ кара Илия да излезе от пещерата и да погледне към планината. Тогава Той му казва, че ще има ураган, който ще разбие планинските скали, след него тези скали ще се разтърсят от земетресение, след това ще дойде и пожар. Но Господ не е в това. След всички стихии обаче ще повее тих и нежен вятър.
Господ не е в земетресението в живота ти, Той не е огънят, който е обгорил сърцето ти до неузнаваемост, Той не е вятърът, който е изгонил всички близки на сърцето ти хора.
Той е Тихият Повей, Който ще те попита: „Какво правиш тук, сине?“, „Какво правиш тук, дъще?“.
След като Му обясниш всичките си премеждия и Му разкажеш за цялата си болка и объркване, за които Той е знаел още преди твоето раждане, ще ти каже най-възстановяващите думи:
„Тръгни обратно по своя път през степта към Дамаск и когато пристигнеш там, помажи Азаил за арамейски цар, а Иуй, Нимесиевия син, помажи за израилски цар. Сафатовия син Елисей, от Авел-Мехола, помажи за пророк вместо тебе“.(Трета книга на царете, гл. 19, ст. 15-16*)
Ще ти каже, че има работа за теб, че животът ти е твърде ценен, за да се затрие в някоя пещера, че щом има въздух в дробовете ти, твоята мисия не е свършила. Ще ти каже, че трябва да действаш. Да излезеш от пещерата на своята илюзорна самота и да се срещнеш с хора, на които да послужиш по един или друг начин.
Ти си Илия, аз съм Илия, всички сме Илия, а Бог е близо. Той е и далеч, Той е в миналото, в настоящето, в бъдещето ти и знае всичко. Не си сам, никога не си бил, Той е близо.
*Библейските цитати са според текста на Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013.
Снимка: https://video.nationalgeographic.com/video/news/150319-son-doong-vietnam-cave-vin
