„Докога, Господи, съвсем ще ме забравяш? Докога ще скриваш лицето Си от мене? Докога моята душа ще понася страдания, сърцето ми ще скърби ден и нощ? Докога врагът ми ще се издига над мене? Погледни, отговори ми, Боже мой! Просветли моите очи, за да не заспя смъртен сън, за да не каже врагът ми: „Надвих му“ Тогава моите потисници ще се радват, ако се огъна. Но аз се надявам на Твоята милост.Сърцето ми ще се зарадва за даденото ми от Тебе спасение. Ще пея на Господа, понеже ми е сторил милост, и ще възпея името на Всевишния Господ“ (Пс. 13, ст. 1-6*).
Ако някога сте отправяли молитва към Бога и сте чули единствено мълчание в отговор, то вие сте в добра компания. Авторите на псалмите познават добре това преживяване.
Забележително в тези песни към Бога е тяхната искреност. Давид не заглажда болката си, преди да я поднесе на своя небесен Отец. Той вика, оплаква се и дори спори: „Докога, Господи, съвсем ще ме забравяш?“ (Пс. 13, ст. 1*). Тук няма показност, няма внимателно подбрани думи. Това е искреният вик на човек, който поднася мъката си пред Този, на Когото се доверява. Това доверие е основнатанишка, която преминава през псалмите, дори през онези, написани в най-мрачните моменти.
Оплакването в Светото писание никога не е просто оплакване – то е оплакване, отправено към Някого. Скръбта е реална, но реално е и убеждението, че Слушащият присъства и е способен да действа. Псалмопевецът не изпуска от поглед Кой е Бог, дори когато не може да види какво прави Той. Това е онзи вид молитва, към която Бог ни приканва. Не излъскани, но искрени думи. Не сигурност, че всичко ще се разреши по начина, по който се надяваме, но по-скоро вяра, че Той е с нас в чакането – и че е благ. Когато не знаем какво да кажем, псалмите ни дават думи. И ни напомнят, че викането към Бога само по себе си е акт на вяра.
Линк към оригиналната статия: https://www.intouchuk.org/read/daily-devotions/an-honest-expression-of-faith
* Библейските цитати са от Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013