В историята на един народ има дати, които будят естествени патриотични чувства. Светли дати, бележещи героични постъпки и паметни събития. За тях с гордост разказваме на децата си, посочвайки за пример и подражание бележитите личности, взели участие в тях. Стремим се да припомняме смисъла и значението на съответните събития, за да може обществото ни да почерпи от светлия пример на отминалите времена.
Има обаче и други дати. Дати, бележещи събития, които са всичко друго но не и светли. Събития, които бихме желали да не се бяха случвали. Но миналото е там. Не можем да го отречем. Не можем да се крием. Не можем да заровим главите си в пясъка, преструвайки се че нищо никога не се е случило. Трудно се говори за „тези“ събития. Трудно се отбелязват подобни дати – на национален срам.
Една от тези най-мрачни дати в съвременната ни история е 1 февруари 1945 г. На тази дата първи и втори върховен състав на т.нар. „Народен“ съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт са 67 депутати от ХХV Народно събрание, министрите от трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов.
На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.
Присъдите са изпълнени същата нощ. Навързани на вериги, хората са откарани с камиони до една дупка от паднала бомба в района на Софийските гробища. Разстрелвани са един по един. Въпреки тайната, през следващите дни и месеци близки на загиналите носят цветя и свещи на мястото. За да прекратят това, комунистите правят отгоре бунище.
Това е само началото. След като се разправят с политическите се опоненти, комунистите чрез същия този „народен“ съд атакуват своите идеологически опоненти. Започват процеси срещу интелигенцията, а също и срещу свещенослужители от трите християнски изповедания – православни, католици и протестанти.
Как се случва така представители на един уж мирен, християнски народ, да проявят такава жестокост към свои събратя единствено поради това, че „мислят различно“? За съжаление виждаме, че това е възможно… Не само, че е, но е и смятано за героизъм в продължение на 50 г. през най-мракобесническия период в съвременната история на страната ни.
В дни като този трябва да си припомним, че мракът и тъмнината не са толкова далече, колкото бихме искали. В дни като този трябва да отдадем дължимата почит към невинните жертви на обезумели за и от власт хора. Да отдадем и дължимата почит към членовете на семействата на загиналите, дамгосани за цял живот като „врагове на народа“. Според официалната статистика са избити 2730 души, но единствено Бог знае точния брой на жертвите.
Защо е важно да си спомним всичко това? Защо не оставим миналото? И защо ние, които дори и не сме били родени през комунистическия период, или си спомняме този период смътно, защото сме били деца?
Можем да си припомним една не много популярна история от Библията. Историята за пророк Даниил, описана в едноименната книга от Стария Завет, отведен още млад от Йерусалим като пленник във Вавилон. И там, в напреднала възраст, той се натъква на пророчество, изречено от един друг старозаветен пророк – Йеремия. Оттам разбира, че народът му е извършил грях пред Господа и това има своите последствия. Пророк Даниил не отрича извършването на неправдата. Не се опитва да я оправдае или да я скрие, или пък себеправедно да се дистанцира. Напротив, изправя се „лице в лице“ с нея и моли Бога за прошка. При това не за нещо, което той самият е извършил, нито дори някой от семейството или неговите близки. Но за нещо, което други представители на неговия народ са извършили някога там, преди много време. Осъзнавайки всичко това, пророкът произнася следната молитва към Бога:
„Господи, ние носим върху себе си срама, както и нашите царе, князе и предците ни, защото съгрешихме пред Тебе. А на Господа, нашия Бог, принадлежат милосърдието и прошката, макар че ние се разбунтувахме против Него… Затова чуй сега, Боже наш, молитвата и молбата на Своя служител и заради Тебе, Господи, погледни със святото Си лице към опустошеното Свое светилище. Наклони, Боже мой, ухото Си и ме послушай, отправи поглед и погледни нашите развалини и разрухата на закриляния от Тебе град; защото ние поднасяме молбата си пред Тебе Самия, надявайки се не на нашите добри дела, а на Твоето голямо милосърдие“. (Книга на пророк Даниил, гл. 9, ст. 8-9, 17-18*, тъмният шрифт е мой)
Пророкът се моли от името на целия народ, признавайки срама и падението, до което са достигнали. Проси от Бога милост и възстановяване на разрухата, в която се намират. Защото единствено Бог може да даде примирение, след като преди това е дал прошка.
Целта на отбелязването на подобни дни може да бъде само една – да се запази споменът жив, за да не се повторят никога. Не можем да се преструваме, че нищо не се е случило. Напротив, като християни трябва да застанем лице в лице със срама на народа ни и по примера на старозаветния пророк да се обърнем към Бога. Едва тогава можем да се надяваме на възстановяване на разрушеното. Защото пътят към възстановяване е чрез примирение – с Бога, а оттам и с околните.
Никога повече комунизъм и атеизъм!
Никога повече борба против Бога!
Бог да пази България!
*Библейските цитати са според текста на Библия, нов превод от оригиналните езици © Българско библейско дружество 2013.
Фото колаж: Кирил Веселински
