Разговор с д-р Камен Данов, завеждащ отделението по гастроентерология към УМБАЛСМ „Пирогов“, към момента член на епархийския съвет на Софийска митрополия и иподякон към софийския храм „Св. Георги Победоносец“.
Защо решихте да станете лекар?
В рода ми има медици и по бащина, и по майчина линия. Като дете, когато съм отивал след училище да взема майка ми от работа или през лятото, когато са ме гледали бабите ми, съм виждал този тип работа, хората, които чакат и на които се помага. Това ми се стори привлекателно. Не ме отблъсна, въпреки че съм виждал надеждата и болката, на хора, които чакат да бъдат приети в болница. Реших, че това най-вероятно трябва да бъде и моят път. В много редки случаи съм бил на друго мнение. След университета закратко се насочих да работя като хирург, но реших, че искам да се занимавам с нещо, в което има повече мисъл, без да обиждам никого.
Не Ви ли плашеше пътят, по който решавате да поемете? Как подготвихте себе си за тежестта на отговорността?
На моменти ме плашеше, но от малък съм възпитаван, че трябва да нося отговорност за всичко, което правя. Основен принцип в медицината е да не се вреди - primum non nocere (от лат. „Не вреди“). Интересно е, че хората, които са поставяли принципите още в езическо време, дори самият Хипократ, достигат до извода, че лекарят не трябва да участва в аборти, убийства, отровителства, че не бива да се възползва от хората, когато са в безпомощно състояние. Тези принципи са актуални.
И ако човек ги спазва, няма от какво да се притеснява.
Да. Винаги остава въпросът обаче дали това в момента е най-доброто. Тъй като медицината е развиваща се наука, тя е и наука, и изкуство. Почти няма лечение и терапия, които да нямат странични ефекти. Така че решението наистина е трудно и е свързано с носенето на отговорност. Крайният резултат показва дали то е взето правилно обаче. Ако човек спазва тези принципи, крайният резултат почти винаги е добър. Но трябва да знаем, че и с наличието на лекарите, и без тях, хората са смъртни и умират. Въпросът е кога и с какво качество на живот ще живеят. Именно там е мястото, където може да се намеси лекарят.
Кой беше моментът, когато Бог се протегна към Вас или всъщност не беше момент, а процес?
Бих казал, че това е процес, не еднократен акт. Различни срещи и ситуации са ме карали да се замисля. Учителката ми по литература в осми клас беше първият човек, който ми е говорил систематично за Бога, с богословска култура. Тази жена събуди интерес у всички ни като ученици. След това през годините съм срещал най-различни хора, които са ми казвали неща, които ги вълнуват. Споделяли ли са неща с мен, които са ми направили впечатление. Тоест, не е еднократен акт.
Много от нас вярват в Бога, но не всеки поема църковно служение. Вие сте иподякон, как решихте да се посветите в служба на Бога?
Винаги ми е била интересна мистиката на богослужението в църквата. Иподяконът е мирянин, който е четец, певец и свещоносец. Символиката в богослужението ме е привличала дори, в някакъв смисъл, от любознателност. Постепенно сам започнах да чета книги, включително и трите тома „Нашата вяра“, „Нашата надежда“ и „Нашата любов“. В последствие възникна ангажиментът с храма на УМБАЛ „Александровска“. По това време той още не беше довършен, имаше извършен водосвет и сградата беше отворена за хора, които да влизат за молитва и да запалят свещ. Тогава осъзнах, че много от тях споделят нуждата от съществуване на такъв храм на територията на болницата. Започнах да правя справки, нещо явно ме е подтикнало тогава. Видях, че преди преврата на 9 септември 1944 г. към много болници в България е имало храмове. Например, храмът в Старозагорската болница съвсем умишлено е бил превърнат в морга. Така реших, че мога по някакъв начин да помогна на пациентите извън работата ми като лекар.
А разделяте ли нещата – духовната от медицинската помощ?
В чисто медицинска среда не говоря за другата част на нещата с хора, които не познавам добре. Иначе е трудно да се разделят, тъй като вярата е начин на живот. Човек във всяка една стъпка от ежедневието си я носи в себе си. В началото съм бил поразен от колеги хирурзи, които се прекръстват, преди да влязат в операция, които си казват някаква молитва. Чудил съм се. Първоначално ми беше интересно защо е така. Постепенно осъзнаваш, че то е част от живота, че е начин на живот. Така че едва ли има разделителна линия, но за масовата публика я има (смее се).
Все още много хора не приемат духовното. Наскоро бях изключително учуден от колега, които по непрофесионален и даже нехуманен начин беше направил коментар от типа: „Какъв е този поп, който е сред първите ваксинирани?“, визирайки епископ Тихон. Самият епископ първо е работил много години като фелдшер, и, вече ръкоположен като епископ, е изявил желание да покаже с личния си пример, че ваксинацията не вреди на духовността. Тя е личен избор и няма как да навреди на православната вяра. За съжаление, има и такива колеги, които не бих нарекъл лекари.
Тоест интелектуалното без духовното не върви?
По никакъв начин. Спомням си, че като специализант бях на курс по ревматология и проф. Коларов, който е един от прекрасните български ревматолози, ни каза: „Аз не взимам хонорар на пациенти, които носят в себе си духовното и работят в областта на културата“. Писатели, артисти, музиканти, хора, които се стремят да направят другите по-добри. Това изказване ми направи много силно впечатление тогава. Човек се повлиява от такива хора. Неслучайно има и празник на будителите, защото с такива действия човек се явява будител, и сам този, който показва отношение към будителя, също може да се нарече такъв. Срещата с хора като проф. Коларов не е случайна. Тя е промисъл, а тези хора ти повлияват. Карат те да се замислиш с техните действия, с гласно изказаните им разсъждения.
Това беше един от въпросите ми. Кой е този човек в живота ви, който Ви е пример за това как се живее с любов на дело?
Най-интересното е, че се сещам за много хора. Имал съм късмета да се срещна с много такива хора, и по някакъв начин те да се отпуснат или да ме допуснат да видя това, което правят. С някои от тях изобщо не сме били близки, но са решили да споделят свои разбирания. Колкото повече се замислям, толкова повече стават тези хора. Даже ме е страх да ги изброявам, защото може да пропусна някого.
А какво е общото между тях? Какво е това в тях, което искате да имате и в себе си?
Че тихо, без много приказки вършат това, което са решили да вършат. Не го тръбят, за да се разбере. Но по някакъв начин просто аз съм го видял или са споделили така между другото, но точно заради това, че е било между другото, на мен ми е направило впечатление. Буквално, лявата ръка не знае какво прави дясната (Матей 6:3).
Измина една тежка година за всички ни, може би най-вече за лекарите. Коя беше най-голямата трудност пред Вас в показването на любов през отминалата година?
Най-трудното беше отрицанието в една голяма част от обществото. Имаше призиви, че когато се влезе в едно ковид отделение, може да се види, че то е празно, а хората всъщност се скапваха от работа. Колегите от нощните смени оставаха да помагат на тези от дневните и обратно, без никой да ги кара. Като се замисля, всичкият този „хейт“ се обезличава на фона на благодарността от пациентите и близките им. Има хора, които съм лекувал и които никога няма да забравя. Някои от тях починаха, за съжаление. Други се вдигнаха на крака и си отидоха здрави. Сред тях имаше такива, които са ми казвали, че те също никога няма да забравят медицинския ни екип. Беше много красиво, когато господин Иван Праматаров, протопсалт на Българската православна църква, се случи да бъде в болницата и на 25 декември и да поздрави целия ни екип с тропара и с кондака на Рождество Христово. Видях какво означава човек да покаже с каквото може любов към хората, които са показали любов към него, като са го обгрижвали.
За да може човек да даде, трябва да го има в себе си, откъде черпите Вие, за да можете да давате?
Много хора си отиват, без да кажат „довиждане“, но неслучайно на десет човека се появява един, който остава (Лука 17:15), защото разбира и оценява направеното. И този един е достатъчен, който ще каже: „Виждам, че направихте повече, разговаряхте с мен, дадохте ми кураж, обяснихте ми, че всичко ще бъде наред“. Един на десетима е достатъчен да те зареди и да си кажеш, че има смисъл. Този човек на практика се явява твой ближен. Кой от всичките беше ближен в притчата за добрия самарянин (Лука 10:36-37)? Онзи, който му показа милост. Не сме сигурни обаче дали и този, който си е тръгнал, не се е прибрал у дома и не се е замислил. Дори и след години това може да даде плод, не знаем.
За финал, кои са трите думи, с които бихте описали Христовата любов, истинската любов?
Тя е осезаема, нетварна енергия, всеобхватна е. Намира винаги път към нас. Христовата любов е като водата, намира начин, намира път.
Интервюиращ: Йоанна Русева
Снимка: личен архив
Графична обработка: Кирил Веселински
